I'm sorry.. WTF?!

- Няма ли да ми се извиниш?
- Няма ли да се извиниш поне?
-Не съжаляваш ли?
O DAMN.. Не! НЕ! НЕ! НЕ! НЕ!.. Защо хората искат да се извиняваш, за нещата, които си сметнал за добре да направиш? Кво трябва да се извинявам, че живея както ми харесва? Мамка му, живота си е мой! Аз решавам кво да правя и какво да говоря! Не ми пука, че на някой от вас не му изнася. НЯМА да се извинявам на НИКОГО, за НИЩО

...

 Беше студена есенна нощ. Покрито с облаци, небето придаваше някак подтискаща атмосфера. Короните на дърветата леко се поклащаха, а листата им монотонно падаха едно по едно.
 Паркът си беше все същия. Едни и същи пейки, места и графити. Единственото различно беше, че нямаше хора, което най-вероятно се дължеше на факта, че беше доста късно.
 Ядосан от поредният скандал вкъщи, реших да се поразтъпча и да остана сам. Седнах на една пейка, пуснах си любимата си музика и започнах да си мисля. През главата ми минаваше какво ли не.Спомнях си разни неща, които съм направил, с които се гордея или от които се срамувам. Бях толкова объркан, мислейки си за познати, приятели и дори семейството...
 Осъзнах, че никой от тях не ме познава, колкото и да твърдят, че е така.............................................................................................................................................................................................

Unwritten..

Последните минути от живота й изтичаха. Тя лежеше безмълвна и бледа. Кръвта й цапаше чисто белите й дрехи.

Докато премисляше всичките добри и лоши неща, които бе сторила през живота си, той се появи при нея. Беше ангел- един от онези, за които хората говорят, че всеки ден бдят над нас.

-         Какво чувстваш?-попита я той.

-         Погледни в очите ми.-каза тя- Какво виждаш?

-         Сълзи. Защо плачеш?Смъртта не е болезнена.-опита се да я успокои.

-         Защо..? Не знам.. Премислям всичко, което съм преживяла. Изпитвам смесени чувства. Още от ранното си детство помня как бях сама, не играех с другите деца и ги мразех.

-         Не е вярно. Виждам, че душата ти е чиста. Не е възможно да си мразила.

-         Напротив.. Мразех ги...Всички!...Не само защото ми се подиграваха и подритваха. Мразех ги, защото не виждаха какво ми е.

-         И какво се случи? Ти си единствения добър човек, на когото идвам, за да взема душата.

-         Един ден, докато премислях омразата си към всички тях, един от съучениците ми дойде при мен. Той ми каза, че омразата е ненужна. И че всички, които се държат ужасно с мен, заслужават най-доброто. Бях толкова объркана, не можех да наредя мислите си. Чудех се какво е имал впредвид.

Умиращата жена все повече и повече губеше силите си. Кръвта й бавно изтичаше. Тя се гърчеше от студ. Устните й бяха сини, а миглите й заскрежени.

-         Прибирайки се към вкъщи, - продължи тя- мислех само за това. Но колкото и да мислех, не можех да разбера  какво искаше да каже това момче. На следващия ден отидох при него :

-         Моля те, кажи ми какво означаваха тези думи вчера? Цяла нощ се опитах да ги анализирам, но не успях.- Той седеше и ме гледаше с дълбоките си черни очи и каза:

-         Виж...Опитай да наблюдаваш хората, които те тормозят и ще разбереш за какво говоря.
Аз нищо не отвърнах и отидох в класната си стая. В продължение на месеци наблюдавах всяка стъпка, всяко действие и реакция на съучениците си.

-         И какво разбра? – попита ангелът.

-         Разбрах, че вътрешно в себе си, всеки от тях се страхува. За всевъзможни, различни неща. Те заслужаваха най-доброто, защото ме накараха да осъзная, че всеки има своите проблеми и има нужда от помощ. Тогава осъзнах и  смисълът на живота си.

-         Нямаме време. Кажи ми само едно- какво си мислиш сега, когато знаеш, че умираш. Съжаляваш ли за нещо?- попита ангелът.

-         Не съжалявам за абсолютно нищо, което съм направила. Радвам се, че дадох живота си за всички други. Радвам се, че оставих себе си на заден план.

-         Но..Ти си млада, в момента умираш не по твоя вина. – напомни й той.

-         Да.. Зная, но съм щастлива. Защото мога да умра спокойна, знаейки че съм помогнала на всеки, който е имал нужда. Живота ми бе наистина щастлив.
Това бяха последните й думи и тя затвори очи.

Лично

 Писна ми от това.. Да гледам все едни и същи лица и физиономии... Писна ми да гледам от страни тоя свят и да му се надсмивам.. Да се смея на глас, на нещата, които ме интересуват, а всъщност умаловажавам., на хората, които са като мен и най-вече  НА СЕБЕ СИ.!

 Имам нужда да се махна от тук. Имам нужда да изчезна и да отида на място, където да знам, че съм жива.. Да живея с хората, да ги обичам,  да ги прегръщам, да съм глупава.. Не искам да съм повече студенокръвното и безчувствено същество в очите на всички. Не искам да съществувам в свят изпълнен с лъжи и недоверие...ИСКАМ да знам защо живея.. 

  Искам да се махна..

Unknown

 От ранна детска възраст, родителите ни ни казват :,, Трябва да вървиш по правилния път, ако искаш да успееш в живота,,.. Но може ли някой да ми даде обяснение, кой мамка му е тоя път, къде е, по какво да го позная!? КОЙ е минал по него?!

  Може ли някой да ми обясни какво е ,,добро и лошо,, , ,,Господ,, , ,, правилно и грешно,, и т.н. ?! Глупаво е че използваме много думи, чиито значения не знаем... Но въпреки това, те се превръщат в клишета, които са вече банални на всички, до такава степен, че никой не им обръща внимание. Но как би се променило това, дори и ако някой се замисли? Няма ,разбира се да се промени! Защото винаги ще има някой, който да се страхува от различното, от това да погледне нещата и от друга  страна, да застане лице в лице със себе си и да признае, че греши. И тук пак се връщаме до оня начален момент, от където тръгва и където завършва всичко.

Всичко е наред...?

 - Здравей, как си?
 - Добре. :)
 А дали не звучи фалшиво, а? Как съм наистина? Интересува ли се някой?... Питаме се всеки път...
Заблуждаваме  всеки, че всичко е ОК, а същевременно не осъзнаваме, че всъщност само се самозалъгваме.И малкото достойнство, което ни остава губим с желанието си да не натоварваме другите.. А правилно ли постъпваме?
 Всеки ден ставаме с една единствена цел - да оцелеем и днес. Да продължим тая лъжа, в която живеем, за да не се почустваме слаби, макар да знаем, че сме точно такива. Щастието не е ли мечта на всеки? Да, но кой е щастлив наистина? Кого да попитам ? Какво е щастието? Как се постига?
 Когато споделим на някого, че нещо не е наред с нас, той ни казва ,, Не се тревожи, всичко ще се оправи,,... А ние продължаваме да се питаме кога и как...Всичко е точно като един кръг, в който се въртим всеки ден до края на живота си. Докато най-накрая не стигнем деня, който всички чакаме..Някои с нетърпение, други със страх - деня, в който гадния кръговрат ше свърши. Но до тогава какво правим? Въртим се отново, и отново..  и си повтаряме ,, Искам да съм щастлив/а, толкова ли е много?,,

Да бъдеш, или не?!

 Себе си. "Бъди себе си", " живей както искаш, не както трябва" ... Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?
  Не живееш ли истински, когато си щастлив? А щастлив ли си като си себе си? НЕ!!!
Не можеш да си щастлив в свят пълен с маскарад, театър и драма! Всичко, което ни заобикаля е лъжа и  драма... А когато не си себе си получаваш каквото искаш, но не и от каквото се нуждаеш... Има ли смисъл да си себе си, когато нямаш нищо в замяна... Никой не те оценява, мисли те за слаб, защото си нещо различно.. Но не осъзнава, че нищо не е така, както изглежда.. Именно слабия е силен, защото понася болката, отхвърлянето и  тъгата.. 
 ВСИЧКИ ВИЕ, КОИТО СЕ КРИЕТЕ ЗАД НЯКОЙ ДРУГ СТЕ СЛАБИ! ВСИЧКИ ВИЕ СТЕ ЗАГУБИЛИ СЕБЕ СИ, ЗА ДА СТЕ ЧАСТ ОТ ОСТАНАЛИТЕ, ЗАЩОТО СЕ СТРЕМИТЕ ДА ВИ ВЪЗПРИЕМАТ!
  Живота не е розов, но не е и черен... Някой ден ще изгрее слънце и на вашата улица...!